Изоставената къща / преди месец

- Явно място, където никой няма да ни притеснява. Родителите ни са били доста съобразителни, признавам им го.
Присви неодобрително вежди, изравнявайки се с Даяна Наистина, постройката изглеждаше толкова ужасно, сякаш всеки момент ще се срути над главите им, но беше по-добре от нищо. Очевидно и родителите им я бяха използвали преди време за свои-собствени цели, нещо, което изглеждаше добре дошло, предвид желанието на Адъм околните да не разбират за цялата тази работа с ... необикновената книга. Все още не можеше да свикне с идеята да нарича нещо реално и съществуващо "магическо", още повече да причислява себе си към онези, които могат да го практикуват. Все пак, Даяна недвусмислено му беше заявила, че и той е част от цялата тази работа, значи имаше нещо вярно.
Което не му пречеше да е скептично настроен.
- Поне не е някое мазе или подземие. Нямаше да го понеса. - той се завъртя насам-натам, оглеждайки множеството билки и растения, - Сигурно тук са правили ... магиите си. Книгата казва ли нещо повече?
Адъм се приближи до Даяна, посочвайки странната книга. Знаеше, че тя е не по-малко объркана от него, затова искаше да е до нея - да й покаже, че няма от какво да се страхува, когато той е с нея.

Как нямаше да я е страх ... Самият него го побиваха тръпки от цялата тази история с книгата, магията, това място, а сега и фактът, че имало и други. Въпреки това пред нея не трябваше да издава собствената си несигурност. Адъм въздъхна и се приближи до момичето, обгръщайки раменете й с ръце. Целуна косите и й, прошепвайки тихо да не се притеснява, защото той е тук, след което се усмихна окуражително.
- Другите, да ... - отдалечи се малко, замислено прокарвайки пръсти върху един стар шкаф. Стори му се, че разпозна едно от растенията в саксиите като женшен, но бързо върна вниманието си върху истински важното, а именно кои бяха онези "другите". - Какво знаем за тези други, Даяна?
Не, не това беше истинският въпрос. Искаше му се да попита дали ще кажат и на тях, но самият той още изпитваше известни съмнения за всичко това, камо ли да убеждава други хора във факта, че са вещери. Не, трябваше да спечели малко време, да види кои са и после щяха да им кажат.
- Защото определено трябва да ги намерим. - той скръсти ръце пред себе си, - Казва ли се на каква възраст са? Ако знаем, ще можем да стесним кръга значително.

Чембърлейн? Дъщерята на директорката?! Тоест ... онова момиче, което преспокойно можеше да мине за вещица по всички параграфи, при това от онези вещици, които човек причислява към "злите" и неотменно си имат метла? Дори и без книгата щеше да повярва ако му бяха казали, че е такава, но сега ... не, нещата бяха далеч по-сериозни и не трябваше да си прави предварителни изводи за Фей само от видяното и чутото. Може би имаше причина името на семейството й да е в тази книга. Може би.
- Сигурна ли си? - приближи се малко, - Все пак говорим за онази Фей, нали?
Даяна се обърна, хвърляйки му въпросителен поглед.
- Добре, де, няма да я съдя, но репутацията й сама говори за нея, знаеш го. - той въздъхна, - И Армстронг? Няма как да е брат му ... - дори не пожела да спомене името на онзи подлец, - Значи е Ник. Някой друг? Само това ли сме?
Щеше да е доста по-спокоен ако са само те двамата, щеше някак да се справи с тях, но доколкото помнеше от прочетеното онзи ден, трябваше да има и още двама. Въпросът беше кои са.
- Други?

- Блейк? - подпря се на някакъв шкаф, макар че определено не беше много чисто, - "Блейк" значи? Не, не ми говори нищо. Но определено може да проверим Мелиса и останалите. Така де, пише ли някъде как можем да ги тестваме дали са именно те?
Даяна отново му хвърли онзи неопределен поглед, който използваше, когато намира думите му за забавни, но напълно безсмислени. Да. Как може човек да тества друг дали е вещер? Щом в книгата пишеше имената им, сигурно трябваше да са те. Въпросът беше кога щяха да им "сервират" страхотната новина. Адъм поклати глава, опитвайки се да измисли някакво решение, но така или иначе все още не можеше да свикне с мисълта за магията.
- Добре. Значи, намираме тези тримата, казваме им, а после ще мислим за Блейк, окей? Може да си направим магия да си го телепортираме тук, не мислиш ли?
Засмя се леко и се приближи до Даяна.
- Дали ще можем да направим магия заедно? - очите му се присвиха предизвикателно и той се наведе, едва докосвайки устните й, - Пише ли го в книгата?
Не искаше да изглежда сякаш не му пука за цялата тази работа с вълшебствата, но не можеше да се сдържи.

Ето това вече беше ... неочаквано? Не, всъщност по-скоро беше в реда на нещата да стане въпрос за пожара, особено сега, след като вече знаеха за способностите си. Още в мига, в който Даяна му беше показала всички тези работи, още тогава, през ума му преминаха стотици възможни хипотези, една от които включваше обяснение за смъртта на родителите им. Не можеше да е случайност, че и двете бяха замесени с магия. Просто нямаше как. Сигурно обяснението се криеше в тази малка книжка, както и тази на собственото му семейство, а защо не и книгите на другите семейства, но докато го намерят, можеше да мине доста време. Време, в което можеха само да гадаят.
- Да, знам. - Адъм се отдалечи, заемайки предишното си място до шкафчето, - Намекваш, че цялата работа е свързана, нали?
Самият той беше уверен, но не искаше да плаши Даяна.
- Щеше да е много по-лесно ако можехме да попитаме някой от големите за цялата тази работа. - прокара пръсти по листенцата на женшена, - Но ние не можем, нали? Те не трябва да разбират, че ние знаем, защото могат да се опитат да ни спрат.
А той не искаше да спира. Колкото и скептично да се отнасяше към магията, в него нещо го караше да иска да я практикува. Да я чувства близка. Не можеше да се остави да му я отнемат. Не и сега, не и когато и да е било.